Inferno е италиански хорър филм от 1980 г., режисиран от Дарио Ардженто по сценарий на Дарио Ардженто и Дардано Сакети. Премиерата на филма в Италия е на 7 февруари 1980 г.
„Inferno“ е класически италиански хорър филм, режисиран от половинката на жанра — Дарио Ардженто. Той е втората част от неговата трилогия на вещиците, която включва още Суспирия (1977) и Майката на Сълзите (2007). Филмът се отличава с визуална експресия, наситена цветова палитра, сюрреалистични сцени и музика, която усилва усещането за страх и мистерия — неща, които го правят важна част от пантеона на италианския хорър.
Млада поетеса на име Роуз Елиът открива древна книга за трите могъщи вещици — Матер Суспириорум, Матер Лакримарум и Матер Тенебрарум, които владеят света чрез тъга, сълзи и мрак, и живеят в специално построени за тях сгради по света. Роуз започва да подозира, че тя живее в една от тези „къщи“, която се намира в Ню Йорк, и започва разследване в подземията на сградата. След като изпада в опасност, тя пише на своя брат Марк — студент по музикология в Рим — да дойде на помощ, но скоро след това изчезва при загадъчни обстоятелства. Марк пристига в Ню Йорк и открива, че в сградата се случват поредица от странни и смъртоносни събития, свързани с мистичните сили на вещиците. Докато търси сестра си и разгадава уликите от книгата, той попада на тайнствени стаи, ужасни убийства и древна зло, което заплашва не само него, но и целия град. Филмът вплита митологията за трите майки с окултизъм, кошмари и сюрреалистични сцени в своя готически хорър разказ.
Дарио Ардженто използва интензивна визуална стилистика, която се явява една от най-характерните черти на неговото творчество. Камерата поставя акцент върху психологическата дезориентация и сензорното въздействие, вместо върху линейното развитие на историята. Цветовата палитра е ярка и често дори неспокойна — както червено, така и студени нюанси — което създава усещане за нощен кошмар, засилен от сънувана логика. Сложните монтажни решения и необичайните ъгли на камерата подчертават халюциногенния характер на събитията, което кара зрителя да се чувства както объркан, така и пленен от визуалната сила на филма.
Актьорският състав представя персонажи, които често се движат между нормалното и ирационалното, подчертавайки разрива между обикновения живот и надвисналото зло. Главната роля носи напрегнато и експресивно представяне, което отразява вътрешното объркване и страх. Поддържащите герои са изградени с ясно изразени мотивации и свои собствени тайни, които усилват мистерията. Възприемането на представените емоции — от шок до безпомощност — е ключов елемент в изграждането на цялостната атмосфера на филма.
„Inferno“ е психологически и визуално завладяващ хорър, който не разчита само на насилие или шокови ефекти. Вместо това той създава свет на кошмари и символи, където действителността се смесва с древни мистерии и древно зло. Филмът не е за всеки — неговият сюрреализъм и неспокойна стилистика могат да бъдат дезориентиращи — но именно тук се крие и неговият чар: това е кино, което не разказва просто история, а я чувстваш, виждаш и преживяваш. За феновете на жанра и на Ардженто той остава класика, която и до днес вдъхновява режисьори и зрители.
